Постоянна експозиция - зала 12, 13, 14 и 15

В момента, в който е било логично българското изкуство да интегрира в себе си, макар и с известно закъснение, принципите на европейския авангард, то попада в 1940-те години за няколко десетилетия в желязната идеологическа и естетическа нормативност на тоталитарната социокултурна система, където властват постулатите на тъй наречения социалистически реализъм.

Но дори и в състоянието на принудителна културна изолация и затвореност българското изкуство преживява позитивни промени по посока на своето разкрепостяване и освобождаване от ограничените идеологически и художествени норми. Белези на този процес се появяват още през 1960-те години (Дечко Узунов, Светлин Русев, Найден Петков, Генко Генков, Георги Баев), но сериозните прояви на модерно мислене, на артистична автономност и естетическа провокативност спрямо консервативните вкусове и възгледи се случват през втората половина на 1970-те години (Ванко Урумов, Теофан Сокеров, Стоян Цанев, Димитър Буюклийски, Михалис Гарудис, Христо Симеонов, Георги Божилов, Димитър Казаков, Атанас Яранов, Иван Кирков, Николай Майсторов) и през 1980-те години  (Милко Божков, Андрей Даниел, Греди Асса, Вихрони Попнеделев, Недко Солаков, Емил Попов, Ангел Станев, Иван Русев, Свилен Блажев, Едмонд Демирджиян). Пластическото изразяване на младото поколение художници, което влиза в изкуството тогава, често е свързано с абстракционизма, сюрреализма, неоекспресионизма, хиперреализма, конструктивизма и абстрактния експресионизъм. Появяват се първите инсталации, пърформанси и хепанинги, създават се, макар и по-рядко, творби на лендарта и на концептуалното изкуство. Уморено от реалистичната фигуративност и елементарната тематичност, налагани от официалната система, българското изкуство чрез най-добрите си творци жадно търси по-съвремения пластичен език за изразяване, независимо от всички съществуващи рискове.

1990-те години, след рухването на тоталитарната система, са време на пълно отваряне, на освобождаване на креативните енергии в българското изкуство в един наситен художествен живот, където не липсват естетическите противоречия, бурните спорове между творческите поколения и радикалните акции на младите художници. Започналите през 1980-те години процеси и стилови тенденции продължават да се развиват и задълбочават, но към тях се прибавят и нови естетически и пластически явления. В желанието си да скъсат с предишното и да актуализират в по-универсален аспект своето изкуство, младите, а и немалко от по-зрелите художници, приемат концептуализма в неговите разновидности като основен модел на артистично отношение към света и на неконвенционално изразяване. Инсталацията, пърформансът, редимейд езикът, мултимедията и видеоартът влизат активно в художественото пространство, внасят в него своята свободна и често противоречива игра със смисли, понятия и материали, изпълват го със социален критицизъм, провокативност и радикалност. Разбира се, много и то значими творци продължават търсенията си в сферата на чистата модерна пластичност в различните й стилови превъплъщения, при което запазват класическата картинност като възможност за вграждане и съхраняване във времето на индивидуалната творческа енергия чрез трайната материалност на творбата. Често пластическото, картинно формообразуване се комбинира и обогатява с концептуални кодове и структури или е организирано по особен и  по-сложен начин, което му придава концептуално звучене.

Свободното интегриране, смесване и комбиниране на формални принципи, образни мотиви, цитати и внушения от различни стилове и епохи в изкуството навлизат в индивидуалния език на съвременните художници в търсенето на въздействаща форма за изразяване на състоянията на духа. Това явление вече е узаконено естетически от постмодернизма, който в края на ХХ век е завладял и артистичната сцена в България. В неговия тотален плурализъм българските художници се стремят с всякакви средства и с една особена симбиоза между южен темперамент, емоционалност и интелект да намерят творческата си идентичност, да изградят изразителна и смислена персонална образност и да се интегрират пълноценно в съвременните артистични процеси на света.

Румен Серафимов - изкуствовед