Постоянна експозиция - зала 8
В края на ХIХ век и в първите три десетилетия на ХХ век българското изкуство жадно приема импулсите на европейските художествени процеси и интерпретира по свой начин и в своя национален контекст отношението към света и пластическия език на реализма, импресионизма, символизма и сецесиона, на сезанизма и експресионизма. Най-добрите български художници тогава се образоват в големите художествени центрове на Европа – Париж, Мюнхен, Рим, Берлин, Виена. Те пътуват по целия свят, участват в големите изложби в Западна Европа и носят благотворни влияния в българското изкуство.
Художниците от първите две десетилетия на ХХ век отхвърлят етнографския натурализъм от края на ХIХ век, идеализиращ патриархалния бит и нрави на българските селяни. Те болезнено осъзнават загубата на високите идеали в тогавашното общество, разочаровани са от грубата еснафска действителност, от неразбирането на преклонението им пред изкуството и красотата. Затова насочват погледа си към вътрешния свят на човека, към глъбините на душевните и чувствените преживявания и състояния, към вечните истини на живота, любовта и смъртта, към тайнствените сили на битието и отвъдното.
Интимно - психологическите портрети на академичните реалисти (Никола Михайлов, Цено Тодоров, Стефан Иванов, Никола Ганушев), лирично - мечтателните пейзажи и човешки фигури на импресионистите (Никола Петров, Никола Маринов, Никола Танев, Елисавета Консулова-Вазова, Елена Карамихайлова), наситените с романтична тишина и самотност творби на символистите (Борис Георгиев, Борис Денев, Гошка Дацов) изпълват този период с настроения на интелектуална съзерцателност, тъга и копнеж по един по-одухотворен живот.
Художниците от това поколение не остават равнодушни към драматичните обществени колизии по време на трите войни за България от 1912 - 1918 година и към социалните конфликти и сътресения след тях през 1920-те години. Но те ги отразяват главно като въздействие и отпечатък върху душевното преживяване на образите и общото звучене на творбите, които те изпълват с чувства на скръб, самота и обреченост.
Румен Серафимов - изкуствовед